Винаги съм имал слабост към Moloko. За мен те са от този тип банди, които не можеш да слушаш с нещо друго. Или не си в настроение за тях, или просто те отнасят и не излизаш от Moloko-вълната със седмици. Към вчерашния концерт на Roisin Murphy подходих доста предпазливо. Тайно се надявах да
направи нещо от Moloko, но гледах да не разчитам много на това. Концертът на Moloko в НДК нямаше да се повтори така или иначе.
Организацията отново беше кофти - за концерт обявен за 7 часа, започнаха да пускат в 8 и подгряващата група 'свири' повече от main act-а, Roisin излезе в 10 и до тогава бяхме полузаспали. А да, и не пускаха никой да излиза от залата. А да! Абе кой продаваше некачествена дрога? Само около нас припаднаха трима човека. Бива ли така?
Въпреки това Roisin Murphy си остава богиня. Рядко съм срещал толкова силно сценично присъствие. Тя чудесно се вписва в един от идеалите ми за жена - ексцентрична, силна, артистична, царствена и леко луда.
Не е нужно да описвам как запали публиката. Нито за бисовете. Нито за шантавите и дрехи /мисля че можеше да спести козичката-палто/. Момента за който аз бях платил беше 'I can't help myself' от първия албум на Moloko. Казах, че се надявах тайно ама... Не очаквах такова попадение - още първите тонове ме изстреляха една кофа години назад. В мрачен апартамент в хиподрума. Живеех сам и през нощта. Интернета беше аналогов dial-up и хубава музика се намираше трудно. В стаята миришеше на цигари, стар паркет и липи от отворените прозорци. Светеше само монитора и нощната лампа. Спомних си точно тази песен. Отне ми час за да я сваля от някакъв mirc сървър.
Учудващо как музиката се свързва с моментното състояни е на човек и не спира да носи този емоционален отпечатък векове след това. Не е нужно и да споменавам, че съм в Moloko вълна отново нали?
Снимки: Огнян Бъров, Postprocess: my humble self
Филмчета - качеството е гадно, но споменът си е спомен.
1 коментар:
aaww thanks, beshe ultimative
Публикуване на коментар