Smallman

Smallman is the only bulgarian band I care about lately. The first time I was exposed to their music I was mesmerized. There is something in the sound of bulgarian bagpies that just gets me right in the guts, pulls a deep string, pushes a hidden button in me. Throw in the mix a tool-like bass, aggresive and unpredictable drums, beatuful vocal and lyrics and you've got me. There is something about their music that escapes words, a feeling that transcends the music itself. It just has to be experienced.

Last Sunday I had the plaesure to attend their first dedicated concert and it was a rare experience.The whole feeling was as being part of something historical, something yet to be talked about, yet to evolve and expand.

Миналата неделя бях на първия самостоятелен концерт на Smallman и в последния момент реших да взема и апарата. И понеже не бях снимал отдавна, нито поглеждал батерията - след втората песен и около 30 кадъра машинката умря. Интересна ситуация - или свиря отбой или търся начин да излъжа апарата да повярва в себе си и да съдейства. След известно време експериментиране открих, че ако извадя батерията, бия я о нещо твърдо (бар, сцена, зъби), вкарам я обратно, включа рязко апарата и натисна спусъка, машинката не се усеща навреме и прави един кадър преди да блокира. Беше интересно преживяване, което ми докара едно за съжаление позабравено чувство от снимането на лента - а именно педантичната прецизност, с която трябва да се подхожда към избор на светлина, бленда, кадриране, фокусиране (до колкото това е възможно с lensbaby) и светкавичноизпълнениенавоененманьовър за да щракне гявола.

До края на концерта успях да направя още двайсетина снимки и точно измежду тях се намериха и тези, заслужаващи внимание. Понякога границите са освобождаващи.

And many thanks to Emmy for spicing up the atmosphere just a notch above the comprehendable.

Primitive Roisin

Винаги съм имал слабост към Moloko. За мен те са от този тип банди, които не можеш да слушаш с нещо друго. Или не си в настроение за тях, или просто те отнасят и не излизаш от Moloko-вълната със седмици.

Към вчерашния концерт на Roisin Murphy подходих доста предпазливо. Тайно се надявах да

направи нещо от Moloko, но гледах да не разчитам много на това. Концертът на Moloko в НДК нямаше да се повтори така или иначе.

Организацията отново беше кофти - за концерт обявен за 7 часа, започнаха да пускат в 8 и подгряващата група 'свири' повече от main act-а, Roisin излезе в 10 и до тогава бяхме полузаспали. А да, и не пускаха никой да излиза от залата. А да! Абе кой продаваше некачествена дрога? Само около нас припаднаха трима човека. Бива ли така?

Въпреки това Roisin Murphy си остава богиня. Рядко съм срещал толкова силно сценично присъствие. Тя чудесно се вписва в един от идеалите ми за жена - ексцентрична, силна, артистична, царствена и леко луда.

Не е нужно да описвам как запали публиката. Нито за бисовете. Нито за шантавите и дрехи /мисля че можеше да спести козичката-палто/. Момента за който аз бях платил беше 'I can't help myself' от първия албум на Moloko. Казах, че се надявах тайно ама... Не очаквах такова попадение - още първите тонове ме изстреляха една кофа години назад. В мрачен апартамент в хиподрума. Живеех сам и през нощта. Интернета беше аналогов dial-up и хубава музика се намираше трудно. В стаята миришеше на цигари, стар паркет и липи от отворените прозорци. Светеше само монитора и нощната лампа. Спомних си точно тази песен. Отне ми час за да я сваля от някакъв mirc сървър.

Учудващо как музиката се свързва с моментното състояни е на човек и не спира да носи този емоционален отпечатък векове след това. Не е нужно и да споменавам, че съм в Moloko вълна отново нали?

Снимки: Огнян Бъров, Postprocess: my humble self

Филмчета - качеството е гадно, но споменът си е спомен.

:::Overpowered:::Primitive1:::Primitive2:::